Има ли светлина в края на тунела?

Какво е светлината?-спасителен пояс в бурно море, нещо познато, свобода на въображението, мечтано бъдеще, красив сън на мечти и какво ли още не. А тунелът е преградата на мечтата да се осъществи, пречката да сбъднем себе си като личност или по-скоро сблъсъкът на реалността с фикционалното.
Какво е светлината за мен?-приятелска ръка, подадена в труден момент, усмивка на близък човек сред безбрежния океан на безчувственост, топла прегръдка с усещане за защитеност, когато си далеч и си сам...Това е светлината в края на тунела-приятелството-нещо нематериално, неповторимо и вечно.
Светлината окрилява човек. Още от незапомнени времена, светлината е била добрата сила,която надвива мрака, здрача, тъмната сила, непознанто. Светлината е знание, тя е добро, красиво, вечно. Когато погледна слънцето, се чувствам преизпълнена, защото то ми напомня за дома. Нима слънцето не грее еднакво навсякъде по земята? И на милиони километри от дома( макар София да не е толкова далеч), аз пак се чувствам вкъщи-слънцето, облаците, светлината-всичко е еднакво или поне донякъде...
Тъмнината е непознанатото, новото, различното, промяната...Всяка промяна е тежка, но след нея идва сноп светлина,който пробива студенината и идва място на щастието. Всеки има своя тъмно кътче, тунелче в душата, където скътва всичко тъжно и непроменящо се. Когато ни е трудно да се справим с действителността, потискаме емоцията дълбоко в себе си, продължавайки напред с отворени очи за малкото чудо, за светлината в края на тунела...
Моята история е проста и обикновена. Може би ще ви напомни много други,но тя е уникална,защото не просто е моята и не просто е истинска,а защото е дело на съдбата. Моята приказка свърши,когато напуснах родния дом-мястото,където бях израсла,където всичко ми беше познато, там,където обичах...Отивах да се уча не просто на знание, а на самостоятелност. Трудно е да си сам, без да познаваш никого. Всичко ти изглежда непознато и чуждо в големия град със студените вечно забързани хора. Неусетно тъмнина заля моят безбрежен хоризонт. До този момент никога не се бях сблъсквала с оцеляването под каквато и да е форма. Знаех, че ще ми е трудно. Затворих се в себе си, защото не виждах нищо познато в тунела на самота и тъмнина. Но точно тогава се случи чудото. И в моя тунел се появи искрицата живот, светлината-срещнах нея-моята сродна дуща. Няма да крия, че с нея си приличаме много и може би това е причината да станем толкова близки. Сиси, подобно на мен, беше много изплашена от настъпилата промяна. Всичко се случи много бързо-от здравей, здрасти, изведнъж станахме като сестри. Тя е човекът, без когото не бих могла да оцелея. Нейната подкрепа и опора, нейната сила, заразителният и смях, вечното и добро настроение много биха ми липсвали. Това са нещата,които правят живота ни пъстър, малките неща от ежедневието ни. Няма да крия, че тя е част от мен, най-специалният човек, когото срешнах тук, а именно лъчът светлина в тъмния тунел.

Живея в тази стая...

Замисляме ли се какво е за нас стаята, в която живеем? Колко са тези от нас, които я подреждат и чистят редовно, проветряват своя малък рай, изтупват чергите, напомнящи червени килимчета в палат? Може би са малко. Аз лично си признавам, че често пропускам тези детайли, защото когато съм в моята стая съм в друг свят, свят на мечти, фантазии, копнежи...
Понякога обаче тя не е палат, а затвор, клетка. Клетката на птицата, която иска да познае волността, но се страхува от нея по силата на поредица препоръчителни съвети, изречени от мама и татко, баби и дядовци, лели, стринки, чичовци- цяла кохорта от роднински блюстители на морала и моето бъдеще. Клетката, от която не мога да полетя, понеже винаги е затворена по силата на роднинските авторитети. Много важно, че съм я облепила с множество плакати на актьори, певци, спортисти, чийто фен съм. Това не я прави повече реална. Тук, в моя измислен идеален свят, където,когато вратата за навън е затворена, аз живея със сетивата си...Моята стая е моят малък космос на идеи,мечти и фантазии....
Тази стая е мечтаният палат,розовата приказка с добър край,небето,обсипано със звезди,непокорната морска шир,нежно докосваща морския бряг.Моята стая е моят свят.Вечер,когато заспя кротко в обикновеното си дървено легло,пътувам из незнаини светове,където всичко е позволено.Места,в които доброто не е просто морална категория на теория,а си има и практическо измерение.Виждам странни,митични създания,познати от приказките,непознати хора и животни,непознати земи,прекрасни места...
Понякога стаята ми е клетка,но по-често е онова познато пространство,което ме защитава,мястото,където мога да съм себе си без да се преструвам.Моята стая е моят живот,защото аз живея в нея....

Мила мамо

Сутрин, отворя ли очи, първото нещо, което виждам, е мама.Откакто се помня тя е човекът, дарил светлина в живота ми.И не просто с думи или подаръци, а с отношение, с малки жестове на внимание.
От няколко месеца насам, сутрин отворя ли очи, виждам моята майка,огряна от слънчевите лъчи,прокраднали се през прозореца на малката ми стая, но на снимка.Аз съм далеч от родния дом, защото е дошло времето малкото птиче да напусне родното гнездо и да извърви своя собствен път.Липсва ми семейството, но най-много ми липсва мама.Нейната топла и успокояваща прегръдка, в която се чувствам в безопасност,където мога да изплача всички сълзи на света, а от нейна страна ще усети нежния допир на меката ръка, която съчувствено гали.Ръка, която е създадена да успокоява. Липсва ми милият поглед, който разбира всичко без думи, кротката усмивка, която неотменно блести на устните и я прави още по-красива през годините.Да, моята мама ще си бъде същата дори когато стане на хиляда и една години,защото винаги ще ми бъде майка и винаги ще остане непроменена в сърцето ми.
Майката е най-важния човек е живота на малкото дете.Още от появата му на този свят,тя е неговата опора и закрила,единственото познато нещо в чуждия и студен свят.Колкото по-голямо става детето,толкова повече се засилва връзката му с майката.Благодарение на тази връзка майката прощава на детето си всички прегрешения,бели,всички мъки и нещастия,които и е причинило,просто защото е майка,а за да си майка означава да обичаш безкрайно силно.
Да,трудно е да прощаваш,особено когато те наранят най-близките хора,които обичаш и за които би дал и живота си.Най-лесно е да сгрешиш,най-трудно е да простиш,а най-благородно е да простиш не заради самата прошка,а заради грешката,защото е човешко да се греши.
Майката винаги усеща,когато някаква опасност грози нейното дете.Още с раждането в нея се събужда инстинкт,по-силен от всяка сила,която съществува в света.Майчиният инстинкт никога не лъже,както и майчиното сърце никога не спира да обича,дори когато сме го наранили безкрайно много.Сякаш то е създадено,за да приема цялата болка в себе си и да раздава щастие и любов на всеки,способен да я приема.Да,майката е създадена за да страда в името на най-ценното-нейното дете,нейният малък свят,концентриран върху рожбата.
Многопластов е образът на майката в литературата на всички култури.Тя е светилото,съхранило ни през вековете.Майката пазителка, майката закрилница,майката земя и майката рай-все образи на един протомодел.Неслучайно Богородица е майка и тя е закрилница на всички майки.В нашата литература срещаме образът на майката във всички жанрове- разкази, повести, романи, поеми, стихотворения и др.Например образът на майката в стихотворението „Скрити вопли” на Дебелянов,образът на майката закрилница в Ботевите стихоте-тя е тази,която трябва да разбере изборът на сина си и да го подрекпи в неговия път на борба,майката пазителна на дома в романа „Железният светилник” на Димитър Талев,Иван-Вазовата Баба Илийца и много други.Важното в случая е,че общото между творбите е свързано с различните измерения на майчиния образ.Майката е онази част от нас,без която не може.Тя е нашето начало и край и затова винаги ще сме обвързани с нея.Не съществува човек,който да не изпитва дълбока привързаност към съществото,дарило го с живот,научило го да бъде човек и възпитала в него звяра в личност.”Благодаря ти,мамо!”-това са думи,които не трябва да пропускаме да споменаваме,защото са важни.”Благодаря ти,че ме научи да бъда човек,благодаря,че ме отгледа и изучи,благодаря,че ми беше майка!”.
„Благодаря ти,мамо!” ще кажа и аз на моята майка на нейния празник-осми март.Макар че за майката всеки ден е празник,особено когато децата и са около нея.Една майка никога не остарява.Променя се нейната обвивка,физическата и същност,но сърцето и остава непроменено-все така силно обичащо и прощаващо.
За обобщение на моята интерпретация ще използвам финала на едно стихотворение,което много ярко илюстрира образът на майката и нейният принос-Иван Вазов,”Майка ми”:
Ти ме роди, но ти ми дадеи светлото, що в теб блещеше,ти и човека в мен създаде -ти два пъти ми майка беше!

Малките неща

Сутрин ме будят златните лъчи на изгряващото слънце.Щом погледна през прозореца ставам пряк свидетел на невероятна картина.Витоша в целия си разкош,неописуемо величествена,покрит със сняг,понякога и с мъгла,и изгряващото слънце,което къпе златни лъчи във върховете си.Величествена гледка,която мога да наблюдавам с часове.Късметлийка съм,че от прозореца ми се вижда всичко това-моят малък и прекрасен свят на мечти,фантазии,розови образи и приятни аромати...Всичко това,събрано в едно просто име,наречено Красота.
Колкото и да съм нещастна или сънена,не мога да не се зарадвам,че виждам тази красива планина,кротко изправена пред моя взор.И небето....Сякаш покрито с кадифена коприна...Безбройните облаци,плуващи по повърхността му...Понякога имам чувството,че всеки облак е отделен човек,често различавам и различни форми в тях-едни ми приличат на меки котенце,които си играят и се гушкат,други пък са немирни малки деца,които непослушно тичат,трети пък ми напомнят за нереални неща-звезди,морето,слънцето дори, в целия си разкош.Благословена е тази гледка,която мога да наблюдавам всеки ден.
Сгушените къщички в поножието на планината,изглеждат едновременно толкова малки и далечни,но в същото време имам чувстово,че ако се протегна,мога да ги стигна...Измамно чувство на зрителна измама.Всеки от нас е бил негов свидетел.
Сега е четири и половина следобяд и слънцето се кани да залязва.Само да можех да опиша светлината,която залива малката ми неуютна стая...Толкова е красиво.Сноп лъчи,танцуващи със събраният прах по масата и бирото,заиграват весело на фона на бледите тапети.А изпотените прозорци от конденза,който се е образувал в стаята,приличат на кристални огледала,отрупани с диаманти и други ценни бижута.Толкова е красиво!
Е,това е моят малък свят-една стая с легло,маса,бюро и гардероб и един прозорец,от които черпя вдъхновение всяка сутрин,а и вечер дори.Да,това несъмнено е райско място,не защото е най-високата част на сграта или защото тук се събират гълъби и всяка сутрин нежно почукват с човки по прозореца и ми гукат на ухото,а защото тук виждам целият град и прекрасните околности на Витоша-най-невероятното и прелестно място,което всеки българин трябва да посети.Какви ли тайни крие тази планина,забулена в далечината,меко сгушена е в купищата бели облаци,от които не се вижда краят и-високо изправен в небето,сякаш го допира.
Сякаш върховете и са окъпани в мляко или по-скоро сметана.Приказно е!Не заменям тази гледка за нищо на света.Може и глупаво да е за някои,но за мен значи много.Тази гледка ме преизпълва,зареждам се с нова,непозната енергия,която ме мотивира да правя всичко,което пожелая.Това е то красотата на света-да се вглеждаш в малките неща,защото именно те правят живота ни поносим и приятен.Да,малките красиви неща в живота ни....

Щедростта

Често ми се случва,дали случайно или неволно,когато пътувам в градския транспорт или остана насаме със себе си,си мисля какво е щедростта,приятелството,истинските измерения на добротата.Не е ли тя нещо относително и дали изобщо съществува?
Много е трудно да отговорим еднозначно на тези и подобни въпроси,тъй като не можем да дефинираме какво точно означава да си добър.Това зависи от гледната точка или по-точно от околния свят.Факт е,че има ситуации,в които забравяме кои сме,своята идентичност и постъпваме животински,водени от чисточовешкия си егоизъм,присъщ на всекиго.Не способностите показват нашата същност,а изборите,които правим.Защо ли?Защото от избора зависи какво ще се случи после...В този смисъл въпрос на избор е дали да си добър или лош,което от своя страна зависи от гледната точка.Понякога ни е трудно да се въздържим и да не кажем:този е лощ,защото постъпи еди как си.Това е субективизъм.Малките деца най-добре различават добро от зло,защото за тях двете дефиниции не се преплитат в едно цяло.За децата човек е или добър или лош,а за нас възрастните хората се делят на добри в зависимост от това дали ни изнася тяхната позиция и на лоши,когато не ни изнася.Изглежда просто и логично,но е много глупаво.Никои не си дава сметка,че дели хората по такъв критерии,но е очевидно.При малките деца в съзнанието все още не е формиран ценостният критерии.За едно дете например героите от филмите се делят на добри и лоши и то винаги пита:този от добрите ли е,а онзи от лошите ли е.Детското съзнание е изключително наивно и по този начин успява да не бъде излъгано от никого.То умее да предценява безпогрешно.И така малко се отклоних от това,за което исках да говоря.За щедростта,която има много измерения,не всички познати на нас хората.Какво е щедрост?Как се дефинира тази на вид проста и обикновена дума?А какви са нейните измерения?Съществува ли изобщо в нашия студен и безчувствено завистлив мрачен свят?
Франк Кларк е казал:”Истинска щедрост е да направиш нещо хубаво за някого,без той да научи!”.Да,но дали това важи и днес?Водени ли сме от чист алтруизъм,когато правим добро на ближния,или просто измиваме своята съвест,правейки услуга на себе си и на другия покрай нас?Много неизвестни и уравнението остава без точно дефинирано решение,тоест решение е всяко число.Да обобщим:щедрост е,когато направиш добро на някого,без да имаш някакви облаги,които пряко да са насочени към теб.Някои ще кажат,че това е глупост.Аз не съм много убедена в това.Всичко зависи от отделния човек.И от неговия избор,разбира се.А това дали има общо с наивността?Ако загубим своята невинност с придобиване на знание,това значи ли,че сме изгубили доброто в себе си?Може би...определено...със сигурност...Да!Колко жалко!Може би звучи по детски наивно и глупаво,но всеки запазва една малка част добро в себе си.И най-злият и закоравял престъпник,има искрица добрина,дълбоко скътана в дебрите на душата,където,някой прекрасен слънчев ден от нея ще избои красив зелен храст,може и здравец-символ на вярата...Повярвай в доброто и то ще почука на вратата ти!