Рецепта за щастие

Стрий на прах 2 супени лъжички огорчение. Много ситно.                         Смеси 2 чаени чаши разочарование  с малко детски мечти и усмивка. До получаване на щастлива течност.          Смесете съставките и долейте 2 чаши удовлетворение и 1/2 надежда.             Използвайте миксер.                               Накрая сервирайте охладено и настържете любов- в големи количества. И не забравяйте да споделите с приятели.      

Just unfrend me!

Защо няма дума в българския език, аналогична на английската unfrend - букв. разприятелявам. Какво става, когато искаме да спрем да познаваме някого, защото той вече не ни е приятел, нито познат? Каква дума назоваваме в този случай?

Когато подаваме ръка за запознантство, казваме "приятно ми е", а след това, ако вече не сме близки с въпросния човек какво би следвало - "непривтно ми е". Какъв е българският еквивалент? Можем ли все пак така лесно да се разприятелим с някого, ако той ни е бил все пак близък, респективно част от живота ни? Как и до къде можем да отидем в търсене на смисъла от приятелството? Кога разбираш, че вече не си от значение за някого, и няма смисъл да се бориш за вниманието му? Търсиш ли причините в себе си, или обвиняваш другия? А може би се смиряваш, обеснявайки си, че всъщност това няма никакво значение, при положение, че няма какво да се промени?

Разприятеляваме ли се или не в глобалния свят на технологии и егоцентризъм не е много сигурно. Факт е, че щом на български няма таква дума (или тя не звучи добре) може би е доказателство, че ние българите не можем така лесно да позволим на някой да излезе от живота ни. Дали заради балканския ни нрав, силната ни духовна енергия или по-скоро типа менталност сме така силно привързани към хората, били те част от живота ни за малко, но оставили следа! И макар и да сме топла нация напоследък и сред нас се случва световното явление: все по-малко хора общуват помежду си на живо и все по-малко хора изпитват нужда от общуване изобщо. Това е страшно....

Живеем в мъртво общество, където не ни застрашават полести, нито липсва на питейна вода. Болестта, която разпространяваме, сме самите ние, водени от егоцентризма и безразличието си. Колко пъти подадохме ръка на нуждаещите си, колко пъти се поинтересувам от другиго, освен от самите себе си. И не на последно място колко пъти потърсихме смисъла и доброто около себе си, колко пъти се помолихме на Бог за другите, а не за себе си...

Живеен в болно време. Не живеем в градове, а в чат стаи. Не общуваме на живо, а онлайн. Не обичаме истински, а лайкваме. Не се сприятеляваме и разприятеляваме, а просто friend  и unfrend-ваме. Страшно е. И тъжно. И все пак преди да unfrend-ваме, нека си дадем сметка за всичко това. Нека бъдем по-добри хора. Нека бъдем началото на промяната.

Да живееш в България...

Да живееш в България в 21 век. Годината е 2013. Месецът е ноември. На пръв поглед не се случва нищо особено. Протестите продължават. Хората са недоволни, а правителството не се отказва от кокала. Хората стачкуват, а политиците си седят и негодуват. Както би казал дядо Вазов гласът народен е глас в пустиня. Колко тъжно наистина. Но докато в столицата се случват такива ужаси, побойща и какви ли не кошмари, в покрайнините, по границата нови и нови бежанци идват. Всеки ден прииждат безкрайна върволица от чужденци, които търсят обежище в милата ни, бедна родина. Нямат избор, избягали от кървавия терор в Сирия. Идвайки тук са подложени на още повече изпитания и жестокости. Понякога си мисли в нас ли е проблема или просто държавата ни изкриви до краен предел. Защо загубихме човечността и виждаме в другите само и единствено ксенофобското. Защо виждаме само болест, страх, престъпления и мъка? От кога спряхме да бъдем хора. Всеки е човек преди всичко, а след това българин. Колкото и да обичам България, не мога да се примиря със ставащото. Не разбирам защо толкова много намразихме различните и започнахме да ги обвиняваме за всичко. Ако се поставим на тяхно място за секунда дори, ситуацията ще е друга. Ако тези мъчения и изтезания бяха нашето ежедневие, тогава би било друго. Животът е суров, но това не означава, че трябва да се превръщаме в чудовища. Страхувам се за семейството си и баща си, че може да бъде изпратен на границата, защото полицията недостига. Не ме е страх, че ще се разболее или ще бъде наранен. Страхувам се, че ще ни завладее безкрайното безразличие и робската агресия, с която се борим още от Ботево време. Страхувам се, че сме станали толкова малки хора и не виждаме по-далече от носа си, обгърнати от собствените си грижи. Затварям очи и си поемам дъх. Сещам се за Филипините и горките хора там. Сигурна съм, че се борят с всички сили и не са загубили вяра и дух. Имат надежда. В доброто. В утрешния ден. Борят се слънцето отново да изгрее и за тях. След жестокото разрушение знаят, че пак ще има светлина на края на тунела. Нека вземем пример от тях. Мнозина биха казали какво ни засяга нас това. Именно от този отговор трябва да бягаме далеч. Защото тогава отговаряме така на световните трагедии, затваряме сърцето си за доброто. Нека бъдем по-добри хора, а след това българи.

Изпитания...

Струва ли си?

Защо отказваме да сме щастливи? Защо не сме се себе си в объркания свят? Търсим щастие,а не го достигаме. Вярваме в щастливия край, но не го извоюваме. Мечтаем за по-добър свят, а не започваме самми промянта. Искаме да вярваме в чудеса, но не виждаме по далеч от собствените си нужди. Може би е по-лесно така, но струва ли си?

Трудности

Понякога всичко изглежда така трудно.Обръщаш глава встрани и гледаш другите,казвайки си колко им е лесно.Но не разбираш и не допускаш даже,че може би техният живот също е изпълнен с трудности,лишения,болка и липси.Понякога искаме много,а не даваме нищо.И се сърдим сякаш сами на себе си,че не получаваме всичко наведнъж.Та кой го получава?Дори в приказките главният герой е подложен на множество изпитания,за да засвидетелства своята отдаденост и да се докаже преди да спечели голямата награда,която обикновено той не желае,защото е твърде горд и предпочита само честта от постигнатия успех и преодоляното препятствие.

Понякога просто ми се иска да затворя очи и да се откажа.От всичко.За един кратък момент на спокойствие,на безтегловност,изчаквайки да премине бурята. Искам да затворя очи,да сложа глава на познатото рамо,което без думи винаги ме разбира.Да усетя загрубялата ръка,която ще ме погали с усмивка.Да,тя винаги вярваше в мен,макар и да не можеш да и докажа какъвто и да е успех.Вярваше,че съм родена с късмет,че светът ми принадлежи,а колко горчиво съжалявах,когато тя си отиде...Защото вече нямаше кой да ме успокоява така.Може би точно тогава пораснах истински.Може би точно това е била и нейната роля и си е отишла след като я е изпълнила.Липсва ми.Присъствието и,погледът и,дори дъхът, с който ме успокояваше винаги.Някак си тя винаги успяваше да засее семенцето на вярата в моята невярваща ми душа.Сега вече като я няма,усещах трудност да повярвам-в света,който ме заобикаля,в хората и най-вече в себе си.Някак си е трудно да вярваш в доброто,когато сякаш си е отишло от теб.Когато навсякъде,където погледнеш,е мрак.Стели се гъста,непрогледна мъгла и единственото,което виждаш е собствената си сянка.Самотата те обгръща и замъглява преценката ти. И тогава трябва сам да се изправиш пред страховете си и да поемеш своя собствен път,без значение дали е правилен,изтъкан от грешки и несигурност.Просто трябва да повярваш,че само ти и единствено ти ковеш съдбата си.

Понякога просто трябва да изчакаме,доверявайки се на старата поговорка,че с търпение всичко се постига.Затваряш очи,стискаш зъби и кийп гоуйнг смело напред. Докато нещата се наредя,както желаем.Знаем,че Тя би искала за мен точно това-най-доброто.Знам също,че всеки е уникален по свой начин и не е нужно да се съизмерва с другите.Понякога просто ни е необходим някой,който да ни върне вярата,но докато го открием,може би ще е твърде късно.Затова трябва да вярваме,безрезервно,безпрекословно и по детски-да,понякога дори по детски,за да успеем да се преборим със сивотата на света и да открием светлината от другата страна на тунела.

 

Липси

Изтъкани сме от липси,помисли си тя,гледайки през прозореца.Дъждовните капки се събираха на малки езерца и образуваха причудливи фигурки.Сивота обхващаше всичко отвъд границата.Мека пелена заобляше всичко познато.Липси...Защо те имат такова значение за нас,дори когато имаме целия свят в краката си?!Защо сме концентриране върху нямането,вместо върху това,което имаме и трябва да ценим?!Защо? Исъинската стойност не е в сравняването,защото животът трябва просто да се живее.