Най-важните хора пазим в сърцето си,непроменени от времето и пространството,подвластни ефинствено на спомена,срамежливо скрит в ъгъла на детското ни кътче...

Понякога мечтите ни плашат със своята  мащабност.Това не означава,че трябва да се отказваме от тях заради прекомерно количество адреналин... 

Красотата на живота е в споделените мигове :)

Maybe it's not the blood that makes us family.Perhaps it's the people who know our secrets and love us anyway.So we can finally be ourselves....

Животът ни не зависи просто от броя вдишвания,които правим.По-скоро от желанията ни да продължаваме да се борим срещу собствената си природа.И все пак някак си истинските неща,важните се различават в тежкия кръговрат на живота.Защо ли?Защото нищо не е от значение в днешно време.Хората са се променили.Не четат,не пишат,не слушат собствените си сърца-отказали са се от човешкото,нашепващо дълбоко в тях.

Точно така се чувствам и аз.На ръба на бездната,заплашваща да ме погълне у обезличи,сливайки ме с безчувствено безразличната тълпа.От друга страна ме притегля голямото Х на кръстопътя –белият свят,където си или никой,или всеки.Хем искам,а не мога.Дерзая и страдам.Желая и се страхувам.Такава е била и „модерната“ душа преди век и нещо на мислители от кръга „Мисъл“.Какво се е променило от тогава?Ще кажете всичко,но не е така.Хората все още поставяме награди в собственото си съзнание,отказвайки да го разберем.Просто кътаме в нашето тъмно килерче с надеждата просто да забравим .Да,как сладка е забравата!...

И така,хем искам да съм тук и там,хем не искам.Защото разстоянието пулсиращо боли  и изгаря….Изгаря отвътре.По кой път да поема???-на забравата или на безразличието.Не са ли и двата еднакво опасни и болезнени?Кой би могъл да знае,без да е опитал?Все пак и от смъртта никой не се е завърнал…

04.11.2011