неделя, 26 април 2009 г.
Коя съм аз?
Коя съм аз често се питам пред прашното и поизпочупено огледало в малкия коридор на моята скромна студентска стая.Дали съм от този или от онзи свят?Човек ли съм или нещо повече?А какво всъщност означава да си човек-да бъдеш себе си.А това пък какво означава?
Да си човек е толкова просто и същевременно сложно за обяснение.Бихте казали,че си губя времето с трудни философски въпроси,вместо да разпускам някъде навън с някого.Така е донякъде,но аз не мога да съм себе си без да си отговоря на въпроса какво всъщност е да си себе си,не мога да съм пълна,цяла и истинска,ако не намирам постоянно отговори.Да,това е моят кръст-отговорите,защото животът е въпрос без отговор.
Искам да съм човек с главно "ч",да съм част от света,от вселената,но как по-точно.Искам да съм личност,да постигна себе си,да напиша роман и да се полюбувам на краткокрайната слава от успеха си.Искам да съм творец и да изпитам оная невероятна еуфория,съпроводила личността,създала произведението.Искам да съм толкова много неща,но просто не зная как.Не сте ли се замисляли какво е да си творец,да виждаш света идеализирано,да бъдеш и Господ и Човек,да пишеш и в същото време да играеш в писанието си.Сигурно е изумително и невероятно.Няма по-могъща сила от тази на творческия талант.Няма по-прекрасно нещо от литературата.Няма по-велик човек от този,които "сам е себе си постигнал"(П.Славейков-"Сърце на сърцата").
Но какво съм аз всъщност?Нещо преходно,което може би няма да остави и следа във великия кръговрат,наречен живот.Но нима моята душа не е безсмъртна?
Коя съм аз?-гледам в огледалото и упорито се чудя дали съм отръжението или субектът пред него.А какво е отражението?Нима не е същото?Или е просто зрителна измама.
Животът ни предлага твърде много въпроси без отговор.Стремейки се да им отговорим едностранно и на момента,загубваме себе си.Да,има въпроси без отговор,които си остават такива до края.Но има и такива,които осъзнаваме по-късно.Коя съм аз?-не знам,но знам,че ще дойде денят,в който ще разбера...
понеделник, 13 април 2009 г.
След дълга зима
След дълга зима разцъфтяха
мечтите ни, заринати в пръстта.
Безкрайни пътища вървяхме,
за да си върнем пролетта.
Ледът, сковал сърцата, се пропука
и стече се на капки жар…
Сред облаци - море пролука
Слънцето протегна се със дар.
След дълга зима разцъфтяхме,
За да вкусим пролетта.
Че цяла вечност ний горяхме,
научени от любовта.
Кокиче съм – цвете белоснежно.
Изчистих душата си от калта.
Набери ме с твойта нежност,
мечтите ни, заринати в пръстта.
Безкрайни пътища вървяхме,
за да си върнем пролетта.
Ледът, сковал сърцата, се пропука
и стече се на капки жар…
Сред облаци - море пролука
Слънцето протегна се със дар.
След дълга зима разцъфтяхме,
За да вкусим пролетта.
Че цяла вечност ний горяхме,
научени от любовта.
Кокиче съм – цвете белоснежно.
Изчистих душата си от калта.
Набери ме с твойта нежност,
за да е вечна пролетта...
Светослава
събота, 11 април 2009 г.
Студентски живот в нестудентски град
„Како, како, какво означава студен?-Не студен, а студент, Софи. Ами...трудно е да ти го обесня. Като пораснеш още малко, сама ще разбереш.” Така отговаря една „кака” на малката си сестричка,която не разбира защо всеки път се налага кака и да си заминава. Но тя е дочула отнякъде тази вълшебна дума и с нескрито любопитство,присъщо за най-малките, пита какво означава да си студент или именно да си студент в нестудентския град.
Да си струдент е трудно за дефиниране. Дори самата аз не знам как да го обесня. Може би е да си в чужд град, сам,без никого (поне в началото :) ), да се страхуваш от огромните размери на мегаполиса, който допреди месеци си благотворил, сякаш е нещо свещено. Да, но като се озовеш там, насред „нищото”, разбираш, че не всичко е такова, каквото си го искал или си си го представял. Хората са неприятни, постоянно те блъскат и се оплакват, улиците са тесни и прашни, навсякъде е пълно с нервни щофьори, разстоянията са големи, скъпо е и какво ли още не. Живота „там” върви на по-бързи обороти.Често си загубваш целия ден в пътуване, но това е най-малкото може би, защото си смачкан в единия ъгъл на иначе претъпкания 280 или 94. Важното е , че не си на вратата, където е възможно да не те видят и да те заклещят или да изпаднеш от автобуса. А ако пък се случи да припаднеш от задуха,хората грубо ще те побутнат настрани, защото им пречиш. Такъв е живота в големия град на малкия човек, пожелал да се откъсне от дома и всичко познато и скъпо, за да постигне себе си,да бъде някой, но.... Съществува едно огромно „но”, което често се случва да го разколебае и да го накара да се замисли: :”Какво правя тук? Защо го правя всичко това?Защо се мъча?Струва ли си всичко това?”и тогава отговаря съвестта му: „Струва си!Щом си стигнал до тук,не е случайно.Животът е борба и само най-добрите оцеляват.Няма нищо лесно на този свят.”И той пак отстъпва и закрачва из прашния път на студентския си живот в нестудентския град-мястото,където се прави всичко,но не и основното-да се учи.
Да си струдент е трудно за дефиниране. Дори самата аз не знам как да го обесня. Може би е да си в чужд град, сам,без никого (поне в началото :) ), да се страхуваш от огромните размери на мегаполиса, който допреди месеци си благотворил, сякаш е нещо свещено. Да, но като се озовеш там, насред „нищото”, разбираш, че не всичко е такова, каквото си го искал или си си го представял. Хората са неприятни, постоянно те блъскат и се оплакват, улиците са тесни и прашни, навсякъде е пълно с нервни щофьори, разстоянията са големи, скъпо е и какво ли още не. Живота „там” върви на по-бързи обороти.Често си загубваш целия ден в пътуване, но това е най-малкото може би, защото си смачкан в единия ъгъл на иначе претъпкания 280 или 94. Важното е , че не си на вратата, където е възможно да не те видят и да те заклещят или да изпаднеш от автобуса. А ако пък се случи да припаднеш от задуха,хората грубо ще те побутнат настрани, защото им пречиш. Такъв е живота в големия град на малкия човек, пожелал да се откъсне от дома и всичко познато и скъпо, за да постигне себе си,да бъде някой, но.... Съществува едно огромно „но”, което често се случва да го разколебае и да го накара да се замисли: :”Какво правя тук? Защо го правя всичко това?Защо се мъча?Струва ли си всичко това?”и тогава отговаря съвестта му: „Струва си!Щом си стигнал до тук,не е случайно.Животът е борба и само най-добрите оцеляват.Няма нищо лесно на този свят.”И той пак отстъпва и закрачва из прашния път на студентския си живот в нестудентския град-мястото,където се прави всичко,но не и основното-да се учи.
От сутрин до вечер се чуват благозвучни чалгии от всяка стая.Забавното идва,когато започне да се пее текста на някоя песен и да се танцува.Обикновено тогава псевдопевците не са много на себе си,защото си личи се объркват голяма част от думите.Често се случва да не се изхвърля боклука със седмици,да си стои пред вратата в коридора и когато замирише „неустоимо”,някоя чистачка се смилява и го изхвърля.Може би студентите вземат пример от столичната фирма ДИТЦ,която месеци наред не почистваше отпадъците в цялата столица.Навсякъде тъне в мизерия и боклуци.Това,разбира се,е добре дошло за нашите приятели помиярите или по-точно „лингиите”(както ги наричат тук),които обикалят блоковете в студентски град и ровят в контеинерите на цели глутници от по 12-20.Но това е нищо в сравнение с коня,който видях онази вечер,отивайки да пазарувам от супермаркета.Той си стоеше съвсем спокойно на улицата и си пасеше необеспокояван от никого.Хората минаваха и го задминаваха без да им направи най-малко впечетление.Е,това ако не е странно,не знам кое е.
Борейки се с нищетата и мизерията,останових,че не е чак толкова лошо в студентския град.Все пак предвид това,че живееш в стая два на два,навсякъде е шумотевица и мизерия,скъпотия и прахоляк,има си и предимства.Срещаш хора(разбира се ако имаш късмет),които са като теб и въпреки това никога не униват.Всички си помагат в общото си нещастие.,винаги усмихнати.Това е то живота-да се надсмиваш над нещастието си.Да си щастлив,когато се предполага,че си смачкан от мъка.
Множеството убийства в нестудентския град накараха полицията да си върши работата привидно по-добра.Вече навсякъде има охрана и всеки те гледа странно дори когато отиваш до магазина.Но необходимо ли е да се случват нещастия,за да си върши някои работата?Този въпрос си остава отворен може би поне за сега.
Идеята за преустройството на „ориндж каунтриту” или преведено на български „кварталът на богатите” някак си не се осъществи или поне не и за сега.Всичките преустройки,които щяха да се случат в най-скоро време дори не са започнати.Все още се строят жилищни блокове в близост до студентски общежития макар кризата да не ни е подминала все още.Интересно е какво ще се случи с казиното,на което така ревностно се заканваха всички.Може би нищо,може би всичко е просто празни приказки.Може би...
Пролетта настъпи и наоколо всичко стана по-примамливо и красиво-дърветата цъфнаха,раззелени се,навсякъде се носи приятен аромат на топлина.Слънцето гали със златистите си лъчи всекиго,без значение дали иска или не.Тази омайваща обстановка ме кара да забравя къде съм и да заобичам това иначе така неприятно място.Гледката от прозореца ми,която цяла зима ми разкриваща неземно красива Витоша,сега я представя като едно райско и прохладно кътче,подходящо за лятото.”Ей сега и аз отивам натам.Днес е събота-ден за почивка.Ще се възползвам от времето и ще ида да посетя Витоша-най-прекрасното и божествено място близо до Студентски град.
Чувам плясък на гълъб по прозореца ми.Това ми напомня да погледна навън и да видя...Какво да видя...Прекрасното небе,зареяно с облаци,синьо и прекрасно като морската шир.Как да не мечтая,макар и така далече от дома...Небето винаги е синьо.Дори когато си далеч от дома и от всичко познато и обичано,когато си сам,погледни нагоре и ще видиш синината на небесната шир.А,ако е облачно знай,че над облаците небето винаги е синьо!
Борейки се с нищетата и мизерията,останових,че не е чак толкова лошо в студентския град.Все пак предвид това,че живееш в стая два на два,навсякъде е шумотевица и мизерия,скъпотия и прахоляк,има си и предимства.Срещаш хора(разбира се ако имаш късмет),които са като теб и въпреки това никога не униват.Всички си помагат в общото си нещастие.,винаги усмихнати.Това е то живота-да се надсмиваш над нещастието си.Да си щастлив,когато се предполага,че си смачкан от мъка.
Множеството убийства в нестудентския град накараха полицията да си върши работата привидно по-добра.Вече навсякъде има охрана и всеки те гледа странно дори когато отиваш до магазина.Но необходимо ли е да се случват нещастия,за да си върши някои работата?Този въпрос си остава отворен може би поне за сега.
Идеята за преустройството на „ориндж каунтриту” или преведено на български „кварталът на богатите” някак си не се осъществи или поне не и за сега.Всичките преустройки,които щяха да се случат в най-скоро време дори не са започнати.Все още се строят жилищни блокове в близост до студентски общежития макар кризата да не ни е подминала все още.Интересно е какво ще се случи с казиното,на което така ревностно се заканваха всички.Може би нищо,може би всичко е просто празни приказки.Може би...
Пролетта настъпи и наоколо всичко стана по-примамливо и красиво-дърветата цъфнаха,раззелени се,навсякъде се носи приятен аромат на топлина.Слънцето гали със златистите си лъчи всекиго,без значение дали иска или не.Тази омайваща обстановка ме кара да забравя къде съм и да заобичам това иначе така неприятно място.Гледката от прозореца ми,която цяла зима ми разкриваща неземно красива Витоша,сега я представя като едно райско и прохладно кътче,подходящо за лятото.”Ей сега и аз отивам натам.Днес е събота-ден за почивка.Ще се възползвам от времето и ще ида да посетя Витоша-най-прекрасното и божествено място близо до Студентски град.
Чувам плясък на гълъб по прозореца ми.Това ми напомня да погледна навън и да видя...Какво да видя...Прекрасното небе,зареяно с облаци,синьо и прекрасно като морската шир.Как да не мечтая,макар и така далече от дома...Небето винаги е синьо.Дори когато си далеч от дома и от всичко познато и обичано,когато си сам,погледни нагоре и ще видиш синината на небесната шир.А,ако е облачно знай,че над облаците небето винаги е синьо!
събота, 28 март 2009 г.
Има ли светлина в края на тунела?
Какво е светлината?-спасителен пояс в бурно море, нещо познато, свобода на въображението, мечтано бъдеще, красив сън на мечти и какво ли още не. А тунелът е преградата на мечтата да се осъществи, пречката да сбъднем себе си като личност или по-скоро сблъсъкът на реалността с фикционалното.
Какво е светлината за мен?-приятелска ръка, подадена в труден момент, усмивка на близък човек сред безбрежния океан на безчувственост, топла прегръдка с усещане за защитеност, когато си далеч и си сам...Това е светлината в края на тунела-приятелството-нещо нематериално, неповторимо и вечно.
Светлината окрилява човек. Още от незапомнени времена, светлината е била добрата сила,която надвива мрака, здрача, тъмната сила, непознанто. Светлината е знание, тя е добро, красиво, вечно. Когато погледна слънцето, се чувствам преизпълнена, защото то ми напомня за дома. Нима слънцето не грее еднакво навсякъде по земята? И на милиони километри от дома( макар София да не е толкова далеч), аз пак се чувствам вкъщи-слънцето, облаците, светлината-всичко е еднакво или поне донякъде...
Тъмнината е непознанатото, новото, различното, промяната...Всяка промяна е тежка, но след нея идва сноп светлина,който пробива студенината и идва място на щастието. Всеки има своя тъмно кътче, тунелче в душата, където скътва всичко тъжно и непроменящо се. Когато ни е трудно да се справим с действителността, потискаме емоцията дълбоко в себе си, продължавайки напред с отворени очи за малкото чудо, за светлината в края на тунела...
Моята история е проста и обикновена. Може би ще ви напомни много други,но тя е уникална,защото не просто е моята и не просто е истинска,а защото е дело на съдбата. Моята приказка свърши,когато напуснах родния дом-мястото,където бях израсла,където всичко ми беше познато, там,където обичах...Отивах да се уча не просто на знание, а на самостоятелност. Трудно е да си сам, без да познаваш никого. Всичко ти изглежда непознато и чуждо в големия град със студените вечно забързани хора. Неусетно тъмнина заля моят безбрежен хоризонт. До този момент никога не се бях сблъсквала с оцеляването под каквато и да е форма. Знаех, че ще ми е трудно. Затворих се в себе си, защото не виждах нищо познато в тунела на самота и тъмнина. Но точно тогава се случи чудото. И в моя тунел се появи искрицата живот, светлината-срещнах нея-моята сродна дуща. Няма да крия, че с нея си приличаме много и може би това е причината да станем толкова близки. Сиси, подобно на мен, беше много изплашена от настъпилата промяна. Всичко се случи много бързо-от здравей, здрасти, изведнъж станахме като сестри. Тя е човекът, без когото не бих могла да оцелея. Нейната подкрепа и опора, нейната сила, заразителният и смях, вечното и добро настроение много биха ми липсвали. Това са нещата,които правят живота ни пъстър, малките неща от ежедневието ни. Няма да крия, че тя е част от мен, най-специалният човек, когото срешнах тук, а именно лъчът светлина в тъмния тунел.
Какво е светлината за мен?-приятелска ръка, подадена в труден момент, усмивка на близък човек сред безбрежния океан на безчувственост, топла прегръдка с усещане за защитеност, когато си далеч и си сам...Това е светлината в края на тунела-приятелството-нещо нематериално, неповторимо и вечно.
Светлината окрилява човек. Още от незапомнени времена, светлината е била добрата сила,която надвива мрака, здрача, тъмната сила, непознанто. Светлината е знание, тя е добро, красиво, вечно. Когато погледна слънцето, се чувствам преизпълнена, защото то ми напомня за дома. Нима слънцето не грее еднакво навсякъде по земята? И на милиони километри от дома( макар София да не е толкова далеч), аз пак се чувствам вкъщи-слънцето, облаците, светлината-всичко е еднакво или поне донякъде...
Тъмнината е непознанатото, новото, различното, промяната...Всяка промяна е тежка, но след нея идва сноп светлина,който пробива студенината и идва място на щастието. Всеки има своя тъмно кътче, тунелче в душата, където скътва всичко тъжно и непроменящо се. Когато ни е трудно да се справим с действителността, потискаме емоцията дълбоко в себе си, продължавайки напред с отворени очи за малкото чудо, за светлината в края на тунела...
Моята история е проста и обикновена. Може би ще ви напомни много други,но тя е уникална,защото не просто е моята и не просто е истинска,а защото е дело на съдбата. Моята приказка свърши,когато напуснах родния дом-мястото,където бях израсла,където всичко ми беше познато, там,където обичах...Отивах да се уча не просто на знание, а на самостоятелност. Трудно е да си сам, без да познаваш никого. Всичко ти изглежда непознато и чуждо в големия град със студените вечно забързани хора. Неусетно тъмнина заля моят безбрежен хоризонт. До този момент никога не се бях сблъсквала с оцеляването под каквато и да е форма. Знаех, че ще ми е трудно. Затворих се в себе си, защото не виждах нищо познато в тунела на самота и тъмнина. Но точно тогава се случи чудото. И в моя тунел се появи искрицата живот, светлината-срещнах нея-моята сродна дуща. Няма да крия, че с нея си приличаме много и може би това е причината да станем толкова близки. Сиси, подобно на мен, беше много изплашена от настъпилата промяна. Всичко се случи много бързо-от здравей, здрасти, изведнъж станахме като сестри. Тя е човекът, без когото не бих могла да оцелея. Нейната подкрепа и опора, нейната сила, заразителният и смях, вечното и добро настроение много биха ми липсвали. Това са нещата,които правят живота ни пъстър, малките неща от ежедневието ни. Няма да крия, че тя е част от мен, най-специалният човек, когото срешнах тук, а именно лъчът светлина в тъмния тунел.
Абонамент за:
Публикации (Atom)